“Погледай картина, прочети книга, забавлявай се и тръгваме!”
Поплаках си, докато писах този текст в края на Месеца на женската история. Знаете ли чувството, когато имате сериозно дълбока връзка с някого, който не знае, че съществувате? Шантал Акерман (1950-2015) е един от хората, с които съм се чувствало най-близко в живота ми, така че искам да ви разкажа малко за нея.
Тя е родена в Брюксел, на родители оцелели от Холокоста. Обичала да чете и да пише, но мразила училището. След като гледала филма Pierrot le fou на Жан-Люк Годар, когато била на 15, решила да стане режисьор. Първият ѝ късометражен филм представя нейната съпротива срещу женското подчинение в дома и кухнята, като буквално ги взривява, заедно със себе си вътре. Премества се в Ню Йорк, открадва пари и работи в кино за гей порно, за да финансира експериментите си с т. нар. структурни филми (structural filmmaking). Научава се да оставя камерата и да наблюдава търпеливо, лице в лице и едно на едно. Тя измамва белгийското правителство като написва “лесен феминистки филм” и след като получава финансиране за него, изхвърля сценария – вместо това изработва любовно писмо до майка си. “Жана Дилман, Търговски кей 23, 1080 Брюксел” все още изглежда нов и се чувства релевантен, защото е бил радикално откровен и безкомпромисен като концепция и процес. Шантал използва изцяло женски състав, за да отрази живота на Жана Дилман в реално време – докато готви, чисти, майчинства и прави секс с мъже за пари. Филмът е съставен от дълги, статични кадри, които “целят да я уважат нея, пространството ѝ, и жестовете ѝ в него.”
След това прави около 40 други документални филми, инсталации и игрални филми в рамките на 40 години, постоянно пресъздавайки себе си и борейки се с идолопоклонничеството. Някои от любимите ми са “Срещите на Анна” (1978) за филмов режисьор из следвоенна Германия, “От изтока” (1993) – документален филм, разглеждащ животите на хората след разпада на Източния блок, и “Портрет на младо момиче в края на 60-те в Брюксел” (1994), което е полу-автобиографична история за израстването на едно момиче, влюбено в друго момиче.
Шантал често е групирана заедно с феминистки и куиър мислители, но тя е страняла от есенциалистки категории. Съпротивлявала се е на етикети като “жена”, “еврейка” и “лесбийка”, избирайки вместо това да се потопи в идентичността на “дъщерята”; казвала е, че вижда филмите като “генеративно поле на свобода от границите на идентичността.” Последният ѝ филм “Филм без дом” (2015) се фокусира върху разговори с майка ѝ, която е починала няколко месеца по-късно. Шантал казва: “Да принадлежиш може да ти даде някаква мира, но аз не… не принадлежа.” Малко след представянето на филма, тя слага край на живота си.
Шантал Акерман ме научи на откровеност и на това как да казвам “Не”. Харесва ми как ме кара да усетя бавното минаване на времето в пространствата, които създава със спомените си и напоява с емоциите си. Благодаря ѝ за това, че беше до мен, когато се чувствах, сякаш не принадлежа. Липсва ми и се надявам да я опознаеш и ти.
︎ Ая