︎ Ема Голдман, 26 април 1908:
Какво е патриотизмът? Дали е любов към родното място, към мястото на детските спомени и надежди, мечти и стремежи? Дали е мястото, където с детска наивност гледахме мимолетните облаци и се чудехме защо и ние не можем да тичаме толкова бързо? Мястото, където брояхме милиардите блестящи звезди, ужасени да не би всяка от тях да е „око“, пронизващо дълбините на малките ни души? Това ли е мястото, където бихме слушали музиката на птиците и бихме искали да имаме крила, за да полетим като тях към далечни страни? Или мястото, където седяхме на майчиното коляно, омагьосани от чудните разкази за велики дела и завоевания? Накратко, дали това е любов към мястото, където всеки сантиметър представлява скъп и ценен спомен от щастливото ни, радостно и игриво детство?
Ако това беше патриотизмът, то малцина от днешните американци биха могли да бъдат наречени патриоти, защото местата за игра са превърнати във фабрики, заводи и мини, а оглушителните звуци на машините са заменили музиката на птиците. Вече не можем да чуем и разказите за велики дела, защото историите, които разказват нашите майки днес, са само истории на скръб, сълзи и мъка.
Какво тогава е патриотизмът? „Патриотизмът, господа, е последното средство на мошениците“, казва д-р Джонсън. Лев Толстой, най-големият антипатриот на нашето време, определя патриотизма като принцип, който оправдава обучението на убийци на едро; занаят, който изисква по-добро оборудване за упражняване на човекоубийството, отколкото производството на такива първостепенни необходимости като обувки, дрехи и къщи; занаят, който гарантира по-добри печалби и по-голяма слава от тази на средния работник.
Гюстав Ерве, друг голям антипатриот, справедливо нарича патриотизма суеверие — много по-вредно, брутално и нечовешко от религията. Религиозното суеверие е възникнало от неспособността на човека да обясни природните явления. Тоест, когато първобитният човек е чувал гръмотевици или е виждал светкавици, той не е можел да си обясни нито едното, нито другото и затова е стигнал до заключението, че и в двата случая трябва да има сила, по-голяма от него. По същия начин той виждал свръхестествена сила в дъжда и в различните други природни явления. Патриотизмът, от друга страна, е суеверие, изкуствено създадено и поддържано чрез мрежа от лъжи и фалшификации; суеверие, което лишава човека от самоуважение и достойнство и засилва арогантността и самонадеяността му.
Наистина, самонадеяността, високомерието и егоизмът са същностните характеристики на патриотизма. Позволете ми да дам пример. Патриотизмът приема, че нашето земно кълбо е разделено на малки петна, всяко от които е обградено с желязна порта. Тези, които са имали щастието да се родят на някое конкретно място, се смятат за по-добри, по-благородни, по-велики, по-интелигентни от живите същества, обитаващи всяко друго място. Ето защо всеки, който живее на това избрано място, е длъжен да се бори, да убива и да умира в опит да наложи своето превъзходство над всички останали.
Разбира се, жителите на другите места разсъждават по същия начин, в резултат на което от ранна детска възраст съзнанието на детето се трови с кръвожадни истории за германци, французи, италианци, руснаци и т.н. Когато детето достигне мъжка възраст, то е напълно пропито от убеждението, че е избрано от самия господ да защитава страната си от нападението или инвазията на всеки чужденец. Именно за тази цел ние настояваме за по-голяма армия и флот, повече бойни кораби и боеприпаси. Именно за тази цел Америка в рамките на кратко време похарчи 400 млн долара. Помислете само — 400 млн долара, взети от произведеното от народа. Защото със сигурност не богатите са тези, които допринасят за патриотизма. Те са космополити, които се чувстват отлично във всяка страна. Ние в Америка добре знаем истината за това. Нима нашите богати американци не са французи във Франция, германци в Германия или англичани в Англия? И не разпиляват ли те с космополитно изящество богатствата, създадени от работниците в американските фабрики и от робите в памучните полета? Да, техният патриотизъм е този, който ще направи възможно изпращането на съболезнователни послания до деспот като руския цар, когато го сполети някакво нещастие, както направи президентът Рузвелт от името на своя народ, когато Сергей беше наказан от руските революционери.*
Тъкмо патриотизмът помогна на заклетия убиец Диас да унищожи хиляди човешки животи в Мексико или дори помогна за арестуването на мексикански революционери на американска земя, където ще ги държи в американски затвори без ни най-малка причина или основание.
Но в такъв случай патриотизмът не е за онези, които представляват богатство и власт. Той е достатъчно добър за народа. Това напомня за историческата мъдрост на Фридрих Велики, най-близкия приятел на Волтер, който е казал: „Религията е измама, но трябва да се поддържа за масите.“
Никой не ще се усъмни, че патриотизмът е доста скъпоструваща институция, след като разгледа следните статистически данни. Постепенното нарастване на разходите за водещите армии и военноморски сили в света през последния четвърт век е факт, който е толкова сериозен, че може да стресне всеки внимателен изследовател на икономическите проблеми. Този факт може да бъде показан обобщено, като се раздели времето от 1881-ва до 1905-а на петгодишни периоди и се отбележат разходите на няколко големи държави за целите на армията и флота през първия и последния от тези периоди. От първия до последния от отбелязаните периоди разходите на Великобритания са се увеличили от $2 101 848 936 на $4 143 226 885, на Франция – от $3 324 500 000 на $3 455 109 900, а на Германия – от $725 000 200 на $2 700 375 600, на САЩ – от $1 275 500 750 до $2 650 900 450, на Русия – от $1 900 975 500 до $5 250 445 100, на Италия – от $1 600 975 750 до $1 755 500 100 и на Япония – от $182 900 500 до $700 925 475.
Военните разходи на всяка от посочените държави се увеличават във всеки от разглежданите петгодишни периоди. За целия интервал от 1881-ва до 1905-а разходите на Великобритания за нейната армия се увеличават четири пъти, тези на Съединените щати се утрояват, на Русия се удвояват, тези на Германия се увеличават с 35%, на Франция – с около 15%, а на Япония – с почти 500%. Ако сравним разходите на тези държави за армиите им с общите им разходи за всичките двадесет и пет години, завършващи през 1905-а, съотношението се увеличава, както следва:
във Великобритания от 20 на 37%; в Съединените щати от 15 на 23%; във Франция от 16 на 18%; в Италия от 12 на 15%; в Япония от 12 на 14%. От друга страна, интересно е да се отбележи, че делът в Германия намалява от около 58% на 25%, като това намаление се дължи на огромното увеличение на имперските разходи за други цели, тъй като разходите за армията за периода 1901-5 г. са по-високи, отколкото за който и да е предходен петгодишен период. Статистическите данни показват, че страните, в които разходите за армията са най-големи, в съотношение с общите национални приходи, са Великобритания, САЩ, Япония, Франция и Италия, в този ред.
Данните за разходите на големите военноморски сили са също толкова впечатляващи. През двадесет и петте години, завършващи през 1905 г., разходите за военноморските сили са се увеличили приблизително както следва: Великобритания – 300%; Франция – 60%; Германия – 600%; САЩ – 525%; Русия – 300%; Италия – 250%; Япония – 700%. С изключение на Великобритания, Съединените щати са държавата, която изразходва най-много средства за военноморски цели, като тези разходи имат и по-голям дял от всички национални разходи, отколкото разходите на която и да е друга сила. През периода 1881-5 разходите за военноморския флот на Съединените щати са 6,20 долара от всеки 100 долара, отпуснати за всички национални цели; сумата нараства на 6,60 долара за следващия петгодишен период, на 8,10 долара за следващия, на 11,70 долара за следващия и на 16,40 долара за 1901-5. Убедени сме, че разходите за настоящия петгодишен период ще се увеличат още повече.
Нарастващите разходи за милитаризъм могат да се илюстрират още по-ясно, като се изчислят като данък на глава от населението. От първия до последния от петгодишните периоди, взети за основа на направените тук сравнения, този данък е нараснал, както следва: във Великобритания от 18.47 до 52.50 долара; във Франция от 19.66 до 23.62 долара; в Германия от 10.17 до 15.51 долара; в Съединените щати от 5.62 до 13.64 долара; в Русия от 6.14 до 8.37 долара; в Италия от 9.59 до 11.24 долара, а в Япония от 86 цента до 3.11 долара.
Именно във връзка с тази приблизителна оценка на разходите на глава от населението икономическата тежест на милитаризма е най-осезаема. Непреодолимият извод от наличните данни е, че нарастването на разходите за целите на армията и флота бързо изпреварва нарастването на населението във всяка от разглежданите в настоящото изчисление държави. С други думи, продължаването на увеличените изисквания на милитаризма заплашва всяка от тези страни с прогресивно изчерпване както на хората, така и на ресурсите.
Ужасното разхищение, което патриотизмът налага, би трябвало да е достатъчно, за да излекува от тази болест дори средно интелигентния човек. Но патриотизмът изисква още повече. Хората са призовани да бъдат патриоти и за този лукс те плащат не само като подкрепят своите „защитници“, но дори като жертват собствените си деца. Патриотизмът изисква вярност към знамето, което означава послушание и готовност да убиеш баща, майка, брат, сестра.
Обичайното твърдение е, че се нуждаем от постоянна армия, за да защитим страната от чуждо нашествие. Всеки интелигентен мъж и жена обаче знае, че това е мит, поддържан за сплашване и принуждаване на глупавите. Правителствата по света, които познават интересите си, не се нападат едно друго. Те са разбрали, че могат да спечелят много повече чрез международен арбитраж на споровете, отколкото чрез война и завладяване. Всъщност, както казва Карлайл, „Войната е спор между двама крадци, които са твърде страхливи, за да водят собствена битка; затова те взимат момчета от две различни села, вкарват ги в униформи, снабдяват ги с пушки и ги пускат като диви зверове един срещу друг.“
Не се изисква много мъдрост, за да се проследи всяка война до подобна причина. Нека вземем нашата Испано-Американска война, която се смята за голямо и патриотично събитие в историята на Съединените щати. Как само горяха сърцата ни от възмущение срещу жестоките испанци! Вярно е, че възмущението ни не е избухнало спонтанно. То беше подхранвано месеци наред от вестникарската агитация и дълго след като касапинът Уейлър беше убил много благородни кубинци и беше възмутил много кубински жени. И все пак, в името на справедливостта към американската нация трябва да кажем, че тя се възмути и беше готова да се бори, и че се бори смело. Но когато димът се разсея, мъртвите бяха погребани, а цената на войната се върна на хората под формата на увеличение на цените на стоките и наемите — тоест, когато изтрезняхме от патриотичния си порив, изведнъж ни светна, че причината за Испано-Американската война са притеснения около цената на захарта; или, ако трябва да бъдем по-ясни, че животът, кръвта и парите на американския народ са били използвани за защита на интересите на американските капиталисти, които са били застрашени от испанското правителство. Че това не е преувеличение, а се основава на абсолютни факти и цифри, най-добре доказва отношението на американското правителство към кубинския труд. Когато Куба е здраво в лапите на Съединените щати, на същите войници, изпратени да освободят Куба, е наредено да стрелят по кубинските работници по време на голямата стачка на производителите на пури, която избухва малко след войната.
Не сме сами във воденето на война за такива цели. Започва да се повдига завесата над мотивите на ужасната Руско-Японска война, която струваше толкова много кръв и сълзи. И отново виждаме, че зад свирепия Молох на войната стои още по-свирепият бог на комерсиализма. Куропаткин, руският военен министър по време на Руско-Японската борба, разкрива истинската тайна на войната. Царят и неговите велики князе, вложили пари в концесии в Корейския полуостров, са принудени да започнат войната с единствената цел да натрупат бързо големи богатства.
Твърдението, че постоянната армия и флот са най-добрата гаранция за мир, е толкова логично, колкото и твърдението, че най-миролюбивият гражданин е този, който се движи добре въоръжен. Опитът от всекидневния живот напълно доказва, че въоръженият човек неизменно иска да изпробва силата си. Същото важи в исторически план и за правителствата. Истински мирните държави не хабят живот и енергия за подготовка за война, в резултат на което мирът се запазва.
И все пак, шумотевицата около увеличаванетo на армията и флота не се дължи на някаква външна опасност. Тя се дължи на страха от нарастващото недоволство на масите и на интернационалния дух сред работниците. Силите на различните страни се подготвят да посрещнат вътрешния враг; враг, който, веднъж пробуден за съзнание, ще се окаже по-опасен от всеки чуждестранен нашественик.
Силите, които в продължение на векове са се занимавали с поробването на масите, са направили задълбочено проучване на тяхната психология. Те знаят, че хората като цяло са като деца, чието отчаяние, скръб и сълзи могат да бъдат превърнати в радост с помощта на малка играчка. И колкото по-красиво е облечена играчката, колкото по-ярки са цветовете, толкова повече ще се хареса на милионите деца.
Армията и флотът представляват играчките на народа. За да ги направят по-привлекателни и приемливи, се харчат стотици и хиляди долари за излагането на тези играчки. Именно това е била целта на американското правителство, като е оборудвало флота и го е изпратило по тихоокеанското крайбрежие, за да може всеки американски гражданин да почувства гордостта и славата на Съединените щати. Град Сан Франциско похарчи сто хиляди долара за забавлението на флота; Лос Анджелис — шестдесет хиляди; Сиатъл и Такома — около сто хиляди. За забавлението на флота, уточних ли? За да обядват и пият вино няколко висши офицери, докато „смелите момчета“ трябваше да се бунтуват, за да си набавят достатъчно храна. Да, двеста и шестдесет хиляди долара бяха похарчени за фойерверки, театрални партита и пиршества в момент, когато мъже, жени и деца по цялата територия на страната гладуваха по улиците; когато хиляди безработни бяха готови да продадат труда си на всяка цена.
Двеста и шестдесет хиляди долара! Какво ли не би могло да се постигне с такава огромна сума? Но вместо хляб и подслон, децата от тези градове бяха заведени да видят флота, за да остане той, както пише един от вестниците, „траен спомен за детето“.
Чудесен спомен, нали? Оръдията на цивилизованото клане. Ако съзнанието на детето е отровено с такива спомени, каква надежда има за истинско осъзнаване на човешкото братство?
Ние, американците, твърдим, че сме миролюбив народ. Ние ненавиждаме кръвопролитията, противопоставяме се на насилието. И все пак изпадаме в спазми на радост от възможността да хвърляме динамитни бомби от летящи машини върху безпомощни граждани. Готови сме да обесим, убием с ток или да линчуваме всеки, който поради икономическа необходимост рискува собствения си живот, за да посегне на живота на някой индустриален магнат. И все пак сърцата ни се разтуптяват от гордост при мисълта, че Америка се превръща в най-могъщата нация на Земята и че в крайна сметка ще постави железния си крак на шията на всички останали нации.
Такава е логиката на патриотизма.
Като се имат предвид лошите последици, които патриотизмът носи за обикновения човек, те са нищо в сравнение с обидата и вредата, която патриотизмът нанася на самия войник — тази бедна, заблудена жертва на суеверието и невежеството. На него, спасителят на своята страна, защитникът на своя народ, — какво му е подготвил патриотизмът? Живот в робско подчинение, порок и извращение по време на мир; живот в опасност, излагане на риск и смърт по време на война.
Казарменият живот е склонен да откаже войника от полезен труд след напускане на армията. Мъжете, които умеят да се занимават с търговия, рядко постъпват в армията или флота, но дори и те след военния опит се оказват напълно непригодни за предишните си професии. След като са придобили навици за безделие и вкус към вълнения и приключения, никакво спокойно занимание не може да ги задоволи. Освободени от армията, те не могат да започнат никаква полезна работа. Но обикновено в редиците на армията влизат социалните маргинали, освободените затворници и други подобни, тласкани или от борбата за живот, или от собствените си наклонности. След като приключи военният им срок, те отново се връщат към предишния си престъпен живот, по-жесток и по-низък от преди. Добре известен факт е, че в нашите затвори има голям брой бивши войници, докато в същото време армията и флотът до голяма степен са пълни с бивши затворници.
От всички лоши резултати, които току-що описах, нито един не ми се струва толкова вреден за човешката почтеност, колкото патриотичният дух, породен в случая с редник Уилям Бувалда. Тъй като той глупаво вярваше, че човек може да бъде войник и едновременно с това да упражнява човешките си права, военните власти го наказаха сурово. Вярно е, че Бувалда е служил на страната си петнадесет години, през които досието му е било безупречно. Според генерал Фънстън, който намалил присъдата на Бувалда на три години, „първото задължение на офицера или войника е безспорно послушание и лоялност към правителството и няма никакво значение дали той одобрява това правителство или не“. По този начин Фънстън демонстрира истинския характер на лоялността. Според него постъпването в армията отменя принципите на Декларацията за независимост.
Какво странно развитие на патриотизма, който превръща мислещото същество в лоялна машина!
За да оправдае тази скандална присъда над Бувалда, генерал Фънстън казва на американския народ, че постъпката на войника е „тежко престъпление, равносилно на държавна измяна“. Така, а в какво всъщност се е състояло това „ужасно престъпление“? Просто в следното: Уилям Бувалда е бил един от петнадесетте души, които са присъствали на публично събрание в Сан Франциско; и, о, ужас, той се е ръкувал с ораторката Ема Голдман. Ужасно престъпление, наистина, което генералът нарича „голямо военно престъпление, безкрайно по-лошо от дезертьорството“.
Може ли да има по-голямо обвинение срещу патриотизма от това, че по този начин ще заклейми един човек като престъпник, ще го хвърли в затвора и ще го лиши от резултатите от петнадесет години вярна служба?
Бувалда e отдал на родината си най-добрите години от живота си и цялото си мъжество. Но всичко това е било напразно. Патриотизмът е неумолим и, както всички ненаситни чудовища, изисква всичко или нищо. Той не признава, че войникът също е човешко същество, което има право на собствени чувства и мнения, на собствени наклонности и идеи. Не, патриотизмът не може да признае това. Това е урокът, който Бувалда трябвало да научи; и го научи на доста скъпа, но не и на безполезна цена. Когато се върна към свободата, той загуби позицията си в армията, но възвърна самоуважението си. В края на краищата това си струва три години затвор.
Един от публицистите, разглеждащи военните условия в Америка, коментира в своя скорошна статия властта на военния над цивилния в Германия. Наред с всичко останало,този автор каза, че дори нашата република да нямаше друг смисъл, освен да гарантира на всички граждани равни права, тя би имала основателна причина за съществуване. Убедена съм, че този автор не е бил в Колорадо по време на патриотичния режим на генерал Бел. Вероятно щеше да промени мнението си, ако беше видял как в името на патриотизма и републиката хората бяха хвърляни в бикоборските кошари, как ги влачат, прогонват през границата и подлагат на всякакви унижения. Случаят в Колорадо не е единственият в разрастването на военната мощ в Съединените щати. Едва ли има стачка, при която войска и армия да не се притичват на помощ на управляващите и да не действат толкова арогантно и брутално, колкото и мъжете, облечени в униформата на кайзера. Освен това си имаме и военното право на Дик. Нима авторът е забравил това?
Голямият проблем на повечето ни писатели е, че те са абсолютно невежи по отношение на актуалните събития или че поради липса на честност не искат да говорят по тези въпроси. И така, военният закон на Дик беше прокаран през Конгреса без особени дискусии, камо ли публични. Това е закон, който дава на президента правото да превърне един мирен гражданин в кръвожаден убиец, уж за защита на страната, а всъщност за защита на интересите на онази партия, чийто говорител се е случило да е текущият президент.
Споменатият автор твърди, че милитаризмът никога не може да се превърне в такава сила в Америка, както в чужбина, тъй като при нас той е доброволен, докато в Стария свят е задължителен. Джентълменът обаче забравя да вземе предвид два много важни факта. Първо, че военната повинност е създала в Европа дълбоко вкоренена омраза към милитаризма сред всички слоеве на обществото. Хиляди млади новобранци се записват под формата на протест, а веднъж попаднали в армията, те използват всички възможни средства, за да дезертират. Второ, че именно задължителната характеристика на милитаризма е създала огромно антимилитаристично движение, от което европейските сили се страхуват много повече от всичко друго. В края на краищата, най-голямата крепост на капитализма е милитаризмът. В момента, в който последният бъде подкопан, капитализмът ще се разклати. Вярно е, че нямаме наборна военна служба, т.е. мъжете обикновено не са принуждавани да се записват в армията, но сме развили една много по-взискателна и твърда сила – необходимостта. Не е ли факт, че по време на индустриални депресии броят на наборните войници нараства неимоверно? Милитаризмът може и да не е нито доходоносен, нито почтен, но е по-добър от това да се скиташ из страната в търсене на работа, да стоиш на опашката за хляб или да спиш в общинските квартири. В края на краищата армията ти дава тринадесет долара на месец, три хранения на ден и място за спане. Но дори и необходимостта не е достатъчно силен фактор, за да внесе в армията елемент на характер и мъжество. Нищо чудно, че военните ни власти се оплакват от „лошия материал“, който се записва в армията и флота. Това признание е много окуражаващ знак. То доказва, че в средностатистическия американец все още е останал достатъчно дух на независимост и любов към свободата, за да рискува да умре от глад, вместо да облече униформата.
Мислещите мъже и жени по света започват да осъзнават, че патриотизмът е твърде тясно и ограничено понятие, за да отговори на нуждите на нашето време. Централизацията на властта породи международно чувство на солидарност сред потиснатите народи по света; солидарност, която представлява растяща хармония на интересите между американския работник и неговите братя в чужбина, отколкото между американския миньор и неговия сънародник-експлоататор; солидарност, която не се страхува от чуждо нашествие, защото води всички работници към момента, в който те ще кажат на своите господари: „Идете и сами си вършете убийствата. Достатъчно дълго го правихме заради вас.“
Тази солидарност пробужда съзнанието дори на войниците, защото и те все пак са от плътта на голямото човешко семейство. Тяхна е солидарността, която неведнъж се е оказвала безпогрешна по време на минали борби и която е била стимулът, подтикнал парижките войници по време на Комуната от 1871-ва да откажат да се подчинят, когато им е било заповядано да стрелят срещу братята си. Тя е дала кураж на мъжете, които са се разбунтували на руските военни кораби през последните години. В крайна сметка тя ще доведе до въстание на всички потиснати и потъпкани срещу техните международни експлоататори.
Пролетариатът в Европа осъзна огромната сила на тази солидарност и в резултат на това започна война срещу патриотизма и неговия кървав призрак — милитаризма. Хиляди мъже пълнят затворите на Франция, Германия, Русия и скандинавските страни, защото са се осмелили да се противопоставят на древното суеверие. Антивоенното движение не се ограничава само до работническата класа; то обхваща представители на всички слоеве на обществото, като главните му изразители са мъже и жени, изявени в областта на изкуството, науката и литературата.
Америка ще трябва да последва този пример. Духът на милитаризма вече е проникнал във всички сфери на живота. Всъщност съм убедена, че милитаризмът представлява най-голяма опасност тук, отколкото където и да било другаде, заради многобройните подкупи, които капитализмът дава на онези, които иска да унищожи.
Началото вече е поставено в училищата. Очевидно правителството се придържа към йезуитското схващане: „Дайте ми детския ум и аз ще оформя човека.“ Децата се обучават на военна тактика, в учебната програма се възхвалява славата на военните постижения, а младежките умове се изкривяват, за да отговарят на изискванията на правителството. Освен това младежта на страната е призована на ярки плакати да се присъедини към армията и флота. „Чудесен шанс да видиш света!“ обявява правителственият рекламист. По този начин невинните момчета биват морално прилъгвани към патриотизъм, а военният Молох върви завоевателно през нацията.
Американският работник е страдал толкова много в ръцете на войника, щатски и федерален, че е напълно оправдано да се отвращава от униформения паразит и да му се противопоставя. Но само осъждането няма да реши този голям проблем. Това, от което се нуждаем, е образователна пропаганда за войника: антипатриотична литература, която да го просвети за истинските ужаси на неговия занаят и да пробуди съзнанието му за истинската му връзка с човека, на чийто труд дължи съществуването си. Точно от това се страхуват най-много властите. Вече е държавна измяна един войник да присъства на събрание на радикали. Без съмнение те ще определят като държавна измяна и четенето на радикална брошура от войник. Но нали открай време властта е обявявала всяка стъпка на прогреса за държавна измяна? Онези, които искрено се стремят към социална реконструкция, могат да си позволят да се изправят пред всичко това; защото вероятно е дори по-важно да се пренесе истината в казармата, отколкото във фабриката. Когато подкопаем патриотичната лъжа, ще сме разчистили пътя към онази велика структура, в която всички националности ще бъдат обединени в едно всеобщо братство — едно наистина СВОБОДНО ОБЩЕСТВО.
В превод на Косьо от Ляв Архив.
Източник ︎︎︎
* Най-вероятно става дума за Сергей Вите, първият министър-председател на Русия след промените, извоювани с Февруарската революция (1905). Вите е поддържал кореспонденция с Рузвелт, особено в периода на Руско-Японската война (1904-1905) и мирните преговори между Япония и Русия в Портсмут, Ню Хемпшир (1905). Около година преди написването на „Какво е патриотизмът?“ на Ема Голдман, през януари 1907-а, в дома на Сергей Витте в Санкт Петербург е открита бомба. — Бел. прев.
Какво е патриотизмът? Дали е любов към родното място, към мястото на детските спомени и надежди, мечти и стремежи? Дали е мястото, където с детска наивност гледахме мимолетните облаци и се чудехме защо и ние не можем да тичаме толкова бързо? Мястото, където брояхме милиардите блестящи звезди, ужасени да не би всяка от тях да е „око“, пронизващо дълбините на малките ни души? Това ли е мястото, където бихме слушали музиката на птиците и бихме искали да имаме крила, за да полетим като тях към далечни страни? Или мястото, където седяхме на майчиното коляно, омагьосани от чудните разкази за велики дела и завоевания? Накратко, дали това е любов към мястото, където всеки сантиметър представлява скъп и ценен спомен от щастливото ни, радостно и игриво детство?
Ако това беше патриотизмът, то малцина от днешните американци биха могли да бъдат наречени патриоти, защото местата за игра са превърнати във фабрики, заводи и мини, а оглушителните звуци на машините са заменили музиката на птиците. Вече не можем да чуем и разказите за велики дела, защото историите, които разказват нашите майки днес, са само истории на скръб, сълзи и мъка.
Какво тогава е патриотизмът? „Патриотизмът, господа, е последното средство на мошениците“, казва д-р Джонсън. Лев Толстой, най-големият антипатриот на нашето време, определя патриотизма като принцип, който оправдава обучението на убийци на едро; занаят, който изисква по-добро оборудване за упражняване на човекоубийството, отколкото производството на такива първостепенни необходимости като обувки, дрехи и къщи; занаят, който гарантира по-добри печалби и по-голяма слава от тази на средния работник.
Гюстав Ерве, друг голям антипатриот, справедливо нарича патриотизма суеверие — много по-вредно, брутално и нечовешко от религията. Религиозното суеверие е възникнало от неспособността на човека да обясни природните явления. Тоест, когато първобитният човек е чувал гръмотевици или е виждал светкавици, той не е можел да си обясни нито едното, нито другото и затова е стигнал до заключението, че и в двата случая трябва да има сила, по-голяма от него. По същия начин той виждал свръхестествена сила в дъжда и в различните други природни явления. Патриотизмът, от друга страна, е суеверие, изкуствено създадено и поддържано чрез мрежа от лъжи и фалшификации; суеверие, което лишава човека от самоуважение и достойнство и засилва арогантността и самонадеяността му.
Наистина, самонадеяността, високомерието и егоизмът са същностните характеристики на патриотизма. Позволете ми да дам пример. Патриотизмът приема, че нашето земно кълбо е разделено на малки петна, всяко от които е обградено с желязна порта. Тези, които са имали щастието да се родят на някое конкретно място, се смятат за по-добри, по-благородни, по-велики, по-интелигентни от живите същества, обитаващи всяко друго място. Ето защо всеки, който живее на това избрано място, е длъжен да се бори, да убива и да умира в опит да наложи своето превъзходство над всички останали.
Разбира се, жителите на другите места разсъждават по същия начин, в резултат на което от ранна детска възраст съзнанието на детето се трови с кръвожадни истории за германци, французи, италианци, руснаци и т.н. Когато детето достигне мъжка възраст, то е напълно пропито от убеждението, че е избрано от самия господ да защитава страната си от нападението или инвазията на всеки чужденец. Именно за тази цел ние настояваме за по-голяма армия и флот, повече бойни кораби и боеприпаси. Именно за тази цел Америка в рамките на кратко време похарчи 400 млн долара. Помислете само — 400 млн долара, взети от произведеното от народа. Защото със сигурност не богатите са тези, които допринасят за патриотизма. Те са космополити, които се чувстват отлично във всяка страна. Ние в Америка добре знаем истината за това. Нима нашите богати американци не са французи във Франция, германци в Германия или англичани в Англия? И не разпиляват ли те с космополитно изящество богатствата, създадени от работниците в американските фабрики и от робите в памучните полета? Да, техният патриотизъм е този, който ще направи възможно изпращането на съболезнователни послания до деспот като руския цар, когато го сполети някакво нещастие, както направи президентът Рузвелт от името на своя народ, когато Сергей беше наказан от руските революционери.*
Тъкмо патриотизмът помогна на заклетия убиец Диас да унищожи хиляди човешки животи в Мексико или дори помогна за арестуването на мексикански революционери на американска земя, където ще ги държи в американски затвори без ни най-малка причина или основание.
Но в такъв случай патриотизмът не е за онези, които представляват богатство и власт. Той е достатъчно добър за народа. Това напомня за историческата мъдрост на Фридрих Велики, най-близкия приятел на Волтер, който е казал: „Религията е измама, но трябва да се поддържа за масите.“
Никой не ще се усъмни, че патриотизмът е доста скъпоструваща институция, след като разгледа следните статистически данни. Постепенното нарастване на разходите за водещите армии и военноморски сили в света през последния четвърт век е факт, който е толкова сериозен, че може да стресне всеки внимателен изследовател на икономическите проблеми. Този факт може да бъде показан обобщено, като се раздели времето от 1881-ва до 1905-а на петгодишни периоди и се отбележат разходите на няколко големи държави за целите на армията и флота през първия и последния от тези периоди. От първия до последния от отбелязаните периоди разходите на Великобритания са се увеличили от $2 101 848 936 на $4 143 226 885, на Франция – от $3 324 500 000 на $3 455 109 900, а на Германия – от $725 000 200 на $2 700 375 600, на САЩ – от $1 275 500 750 до $2 650 900 450, на Русия – от $1 900 975 500 до $5 250 445 100, на Италия – от $1 600 975 750 до $1 755 500 100 и на Япония – от $182 900 500 до $700 925 475.
Военните разходи на всяка от посочените държави се увеличават във всеки от разглежданите петгодишни периоди. За целия интервал от 1881-ва до 1905-а разходите на Великобритания за нейната армия се увеличават четири пъти, тези на Съединените щати се утрояват, на Русия се удвояват, тези на Германия се увеличават с 35%, на Франция – с около 15%, а на Япония – с почти 500%. Ако сравним разходите на тези държави за армиите им с общите им разходи за всичките двадесет и пет години, завършващи през 1905-а, съотношението се увеличава, както следва:
във Великобритания от 20 на 37%; в Съединените щати от 15 на 23%; във Франция от 16 на 18%; в Италия от 12 на 15%; в Япония от 12 на 14%. От друга страна, интересно е да се отбележи, че делът в Германия намалява от около 58% на 25%, като това намаление се дължи на огромното увеличение на имперските разходи за други цели, тъй като разходите за армията за периода 1901-5 г. са по-високи, отколкото за който и да е предходен петгодишен период. Статистическите данни показват, че страните, в които разходите за армията са най-големи, в съотношение с общите национални приходи, са Великобритания, САЩ, Япония, Франция и Италия, в този ред.
Данните за разходите на големите военноморски сили са също толкова впечатляващи. През двадесет и петте години, завършващи през 1905 г., разходите за военноморските сили са се увеличили приблизително както следва: Великобритания – 300%; Франция – 60%; Германия – 600%; САЩ – 525%; Русия – 300%; Италия – 250%; Япония – 700%. С изключение на Великобритания, Съединените щати са държавата, която изразходва най-много средства за военноморски цели, като тези разходи имат и по-голям дял от всички национални разходи, отколкото разходите на която и да е друга сила. През периода 1881-5 разходите за военноморския флот на Съединените щати са 6,20 долара от всеки 100 долара, отпуснати за всички национални цели; сумата нараства на 6,60 долара за следващия петгодишен период, на 8,10 долара за следващия, на 11,70 долара за следващия и на 16,40 долара за 1901-5. Убедени сме, че разходите за настоящия петгодишен период ще се увеличат още повече.
Нарастващите разходи за милитаризъм могат да се илюстрират още по-ясно, като се изчислят като данък на глава от населението. От първия до последния от петгодишните периоди, взети за основа на направените тук сравнения, този данък е нараснал, както следва: във Великобритания от 18.47 до 52.50 долара; във Франция от 19.66 до 23.62 долара; в Германия от 10.17 до 15.51 долара; в Съединените щати от 5.62 до 13.64 долара; в Русия от 6.14 до 8.37 долара; в Италия от 9.59 до 11.24 долара, а в Япония от 86 цента до 3.11 долара.
Именно във връзка с тази приблизителна оценка на разходите на глава от населението икономическата тежест на милитаризма е най-осезаема. Непреодолимият извод от наличните данни е, че нарастването на разходите за целите на армията и флота бързо изпреварва нарастването на населението във всяка от разглежданите в настоящото изчисление държави. С други думи, продължаването на увеличените изисквания на милитаризма заплашва всяка от тези страни с прогресивно изчерпване както на хората, така и на ресурсите.
Ужасното разхищение, което патриотизмът налага, би трябвало да е достатъчно, за да излекува от тази болест дори средно интелигентния човек. Но патриотизмът изисква още повече. Хората са призовани да бъдат патриоти и за този лукс те плащат не само като подкрепят своите „защитници“, но дори като жертват собствените си деца. Патриотизмът изисква вярност към знамето, което означава послушание и готовност да убиеш баща, майка, брат, сестра.
Обичайното твърдение е, че се нуждаем от постоянна армия, за да защитим страната от чуждо нашествие. Всеки интелигентен мъж и жена обаче знае, че това е мит, поддържан за сплашване и принуждаване на глупавите. Правителствата по света, които познават интересите си, не се нападат едно друго. Те са разбрали, че могат да спечелят много повече чрез международен арбитраж на споровете, отколкото чрез война и завладяване. Всъщност, както казва Карлайл, „Войната е спор между двама крадци, които са твърде страхливи, за да водят собствена битка; затова те взимат момчета от две различни села, вкарват ги в униформи, снабдяват ги с пушки и ги пускат като диви зверове един срещу друг.“
Не се изисква много мъдрост, за да се проследи всяка война до подобна причина. Нека вземем нашата Испано-Американска война, която се смята за голямо и патриотично събитие в историята на Съединените щати. Как само горяха сърцата ни от възмущение срещу жестоките испанци! Вярно е, че възмущението ни не е избухнало спонтанно. То беше подхранвано месеци наред от вестникарската агитация и дълго след като касапинът Уейлър беше убил много благородни кубинци и беше възмутил много кубински жени. И все пак, в името на справедливостта към американската нация трябва да кажем, че тя се възмути и беше готова да се бори, и че се бори смело. Но когато димът се разсея, мъртвите бяха погребани, а цената на войната се върна на хората под формата на увеличение на цените на стоките и наемите — тоест, когато изтрезняхме от патриотичния си порив, изведнъж ни светна, че причината за Испано-Американската война са притеснения около цената на захарта; или, ако трябва да бъдем по-ясни, че животът, кръвта и парите на американския народ са били използвани за защита на интересите на американските капиталисти, които са били застрашени от испанското правителство. Че това не е преувеличение, а се основава на абсолютни факти и цифри, най-добре доказва отношението на американското правителство към кубинския труд. Когато Куба е здраво в лапите на Съединените щати, на същите войници, изпратени да освободят Куба, е наредено да стрелят по кубинските работници по време на голямата стачка на производителите на пури, която избухва малко след войната.
Не сме сами във воденето на война за такива цели. Започва да се повдига завесата над мотивите на ужасната Руско-Японска война, която струваше толкова много кръв и сълзи. И отново виждаме, че зад свирепия Молох на войната стои още по-свирепият бог на комерсиализма. Куропаткин, руският военен министър по време на Руско-Японската борба, разкрива истинската тайна на войната. Царят и неговите велики князе, вложили пари в концесии в Корейския полуостров, са принудени да започнат войната с единствената цел да натрупат бързо големи богатства.
Твърдението, че постоянната армия и флот са най-добрата гаранция за мир, е толкова логично, колкото и твърдението, че най-миролюбивият гражданин е този, който се движи добре въоръжен. Опитът от всекидневния живот напълно доказва, че въоръженият човек неизменно иска да изпробва силата си. Същото важи в исторически план и за правителствата. Истински мирните държави не хабят живот и енергия за подготовка за война, в резултат на което мирът се запазва.
И все пак, шумотевицата около увеличаванетo на армията и флота не се дължи на някаква външна опасност. Тя се дължи на страха от нарастващото недоволство на масите и на интернационалния дух сред работниците. Силите на различните страни се подготвят да посрещнат вътрешния враг; враг, който, веднъж пробуден за съзнание, ще се окаже по-опасен от всеки чуждестранен нашественик.
Силите, които в продължение на векове са се занимавали с поробването на масите, са направили задълбочено проучване на тяхната психология. Те знаят, че хората като цяло са като деца, чието отчаяние, скръб и сълзи могат да бъдат превърнати в радост с помощта на малка играчка. И колкото по-красиво е облечена играчката, колкото по-ярки са цветовете, толкова повече ще се хареса на милионите деца.
Армията и флотът представляват играчките на народа. За да ги направят по-привлекателни и приемливи, се харчат стотици и хиляди долари за излагането на тези играчки. Именно това е била целта на американското правителство, като е оборудвало флота и го е изпратило по тихоокеанското крайбрежие, за да може всеки американски гражданин да почувства гордостта и славата на Съединените щати. Град Сан Франциско похарчи сто хиляди долара за забавлението на флота; Лос Анджелис — шестдесет хиляди; Сиатъл и Такома — около сто хиляди. За забавлението на флота, уточних ли? За да обядват и пият вино няколко висши офицери, докато „смелите момчета“ трябваше да се бунтуват, за да си набавят достатъчно храна. Да, двеста и шестдесет хиляди долара бяха похарчени за фойерверки, театрални партита и пиршества в момент, когато мъже, жени и деца по цялата територия на страната гладуваха по улиците; когато хиляди безработни бяха готови да продадат труда си на всяка цена.
Двеста и шестдесет хиляди долара! Какво ли не би могло да се постигне с такава огромна сума? Но вместо хляб и подслон, децата от тези градове бяха заведени да видят флота, за да остане той, както пише един от вестниците, „траен спомен за детето“.
Чудесен спомен, нали? Оръдията на цивилизованото клане. Ако съзнанието на детето е отровено с такива спомени, каква надежда има за истинско осъзнаване на човешкото братство?
Ние, американците, твърдим, че сме миролюбив народ. Ние ненавиждаме кръвопролитията, противопоставяме се на насилието. И все пак изпадаме в спазми на радост от възможността да хвърляме динамитни бомби от летящи машини върху безпомощни граждани. Готови сме да обесим, убием с ток или да линчуваме всеки, който поради икономическа необходимост рискува собствения си живот, за да посегне на живота на някой индустриален магнат. И все пак сърцата ни се разтуптяват от гордост при мисълта, че Америка се превръща в най-могъщата нация на Земята и че в крайна сметка ще постави железния си крак на шията на всички останали нации.
Такава е логиката на патриотизма.
Като се имат предвид лошите последици, които патриотизмът носи за обикновения човек, те са нищо в сравнение с обидата и вредата, която патриотизмът нанася на самия войник — тази бедна, заблудена жертва на суеверието и невежеството. На него, спасителят на своята страна, защитникът на своя народ, — какво му е подготвил патриотизмът? Живот в робско подчинение, порок и извращение по време на мир; живот в опасност, излагане на риск и смърт по време на война.
Казарменият живот е склонен да откаже войника от полезен труд след напускане на армията. Мъжете, които умеят да се занимават с търговия, рядко постъпват в армията или флота, но дори и те след военния опит се оказват напълно непригодни за предишните си професии. След като са придобили навици за безделие и вкус към вълнения и приключения, никакво спокойно занимание не може да ги задоволи. Освободени от армията, те не могат да започнат никаква полезна работа. Но обикновено в редиците на армията влизат социалните маргинали, освободените затворници и други подобни, тласкани или от борбата за живот, или от собствените си наклонности. След като приключи военният им срок, те отново се връщат към предишния си престъпен живот, по-жесток и по-низък от преди. Добре известен факт е, че в нашите затвори има голям брой бивши войници, докато в същото време армията и флотът до голяма степен са пълни с бивши затворници.
От всички лоши резултати, които току-що описах, нито един не ми се струва толкова вреден за човешката почтеност, колкото патриотичният дух, породен в случая с редник Уилям Бувалда. Тъй като той глупаво вярваше, че човек може да бъде войник и едновременно с това да упражнява човешките си права, военните власти го наказаха сурово. Вярно е, че Бувалда е служил на страната си петнадесет години, през които досието му е било безупречно. Според генерал Фънстън, който намалил присъдата на Бувалда на три години, „първото задължение на офицера или войника е безспорно послушание и лоялност към правителството и няма никакво значение дали той одобрява това правителство или не“. По този начин Фънстън демонстрира истинския характер на лоялността. Според него постъпването в армията отменя принципите на Декларацията за независимост.
Какво странно развитие на патриотизма, който превръща мислещото същество в лоялна машина!
За да оправдае тази скандална присъда над Бувалда, генерал Фънстън казва на американския народ, че постъпката на войника е „тежко престъпление, равносилно на държавна измяна“. Така, а в какво всъщност се е състояло това „ужасно престъпление“? Просто в следното: Уилям Бувалда е бил един от петнадесетте души, които са присъствали на публично събрание в Сан Франциско; и, о, ужас, той се е ръкувал с ораторката Ема Голдман. Ужасно престъпление, наистина, което генералът нарича „голямо военно престъпление, безкрайно по-лошо от дезертьорството“.
Може ли да има по-голямо обвинение срещу патриотизма от това, че по този начин ще заклейми един човек като престъпник, ще го хвърли в затвора и ще го лиши от резултатите от петнадесет години вярна служба?
Бувалда e отдал на родината си най-добрите години от живота си и цялото си мъжество. Но всичко това е било напразно. Патриотизмът е неумолим и, както всички ненаситни чудовища, изисква всичко или нищо. Той не признава, че войникът също е човешко същество, което има право на собствени чувства и мнения, на собствени наклонности и идеи. Не, патриотизмът не може да признае това. Това е урокът, който Бувалда трябвало да научи; и го научи на доста скъпа, но не и на безполезна цена. Когато се върна към свободата, той загуби позицията си в армията, но възвърна самоуважението си. В края на краищата това си струва три години затвор.
Един от публицистите, разглеждащи военните условия в Америка, коментира в своя скорошна статия властта на военния над цивилния в Германия. Наред с всичко останало,този автор каза, че дори нашата република да нямаше друг смисъл, освен да гарантира на всички граждани равни права, тя би имала основателна причина за съществуване. Убедена съм, че този автор не е бил в Колорадо по време на патриотичния режим на генерал Бел. Вероятно щеше да промени мнението си, ако беше видял как в името на патриотизма и републиката хората бяха хвърляни в бикоборските кошари, как ги влачат, прогонват през границата и подлагат на всякакви унижения. Случаят в Колорадо не е единственият в разрастването на военната мощ в Съединените щати. Едва ли има стачка, при която войска и армия да не се притичват на помощ на управляващите и да не действат толкова арогантно и брутално, колкото и мъжете, облечени в униформата на кайзера. Освен това си имаме и военното право на Дик. Нима авторът е забравил това?
Голямият проблем на повечето ни писатели е, че те са абсолютно невежи по отношение на актуалните събития или че поради липса на честност не искат да говорят по тези въпроси. И така, военният закон на Дик беше прокаран през Конгреса без особени дискусии, камо ли публични. Това е закон, който дава на президента правото да превърне един мирен гражданин в кръвожаден убиец, уж за защита на страната, а всъщност за защита на интересите на онази партия, чийто говорител се е случило да е текущият президент.
Споменатият автор твърди, че милитаризмът никога не може да се превърне в такава сила в Америка, както в чужбина, тъй като при нас той е доброволен, докато в Стария свят е задължителен. Джентълменът обаче забравя да вземе предвид два много важни факта. Първо, че военната повинност е създала в Европа дълбоко вкоренена омраза към милитаризма сред всички слоеве на обществото. Хиляди млади новобранци се записват под формата на протест, а веднъж попаднали в армията, те използват всички възможни средства, за да дезертират. Второ, че именно задължителната характеристика на милитаризма е създала огромно антимилитаристично движение, от което европейските сили се страхуват много повече от всичко друго. В края на краищата, най-голямата крепост на капитализма е милитаризмът. В момента, в който последният бъде подкопан, капитализмът ще се разклати. Вярно е, че нямаме наборна военна служба, т.е. мъжете обикновено не са принуждавани да се записват в армията, но сме развили една много по-взискателна и твърда сила – необходимостта. Не е ли факт, че по време на индустриални депресии броят на наборните войници нараства неимоверно? Милитаризмът може и да не е нито доходоносен, нито почтен, но е по-добър от това да се скиташ из страната в търсене на работа, да стоиш на опашката за хляб или да спиш в общинските квартири. В края на краищата армията ти дава тринадесет долара на месец, три хранения на ден и място за спане. Но дори и необходимостта не е достатъчно силен фактор, за да внесе в армията елемент на характер и мъжество. Нищо чудно, че военните ни власти се оплакват от „лошия материал“, който се записва в армията и флота. Това признание е много окуражаващ знак. То доказва, че в средностатистическия американец все още е останал достатъчно дух на независимост и любов към свободата, за да рискува да умре от глад, вместо да облече униформата.
Мислещите мъже и жени по света започват да осъзнават, че патриотизмът е твърде тясно и ограничено понятие, за да отговори на нуждите на нашето време. Централизацията на властта породи международно чувство на солидарност сред потиснатите народи по света; солидарност, която представлява растяща хармония на интересите между американския работник и неговите братя в чужбина, отколкото между американския миньор и неговия сънародник-експлоататор; солидарност, която не се страхува от чуждо нашествие, защото води всички работници към момента, в който те ще кажат на своите господари: „Идете и сами си вършете убийствата. Достатъчно дълго го правихме заради вас.“
Тази солидарност пробужда съзнанието дори на войниците, защото и те все пак са от плътта на голямото човешко семейство. Тяхна е солидарността, която неведнъж се е оказвала безпогрешна по време на минали борби и която е била стимулът, подтикнал парижките войници по време на Комуната от 1871-ва да откажат да се подчинят, когато им е било заповядано да стрелят срещу братята си. Тя е дала кураж на мъжете, които са се разбунтували на руските военни кораби през последните години. В крайна сметка тя ще доведе до въстание на всички потиснати и потъпкани срещу техните международни експлоататори.
Пролетариатът в Европа осъзна огромната сила на тази солидарност и в резултат на това започна война срещу патриотизма и неговия кървав призрак — милитаризма. Хиляди мъже пълнят затворите на Франция, Германия, Русия и скандинавските страни, защото са се осмелили да се противопоставят на древното суеверие. Антивоенното движение не се ограничава само до работническата класа; то обхваща представители на всички слоеве на обществото, като главните му изразители са мъже и жени, изявени в областта на изкуството, науката и литературата.
Америка ще трябва да последва този пример. Духът на милитаризма вече е проникнал във всички сфери на живота. Всъщност съм убедена, че милитаризмът представлява най-голяма опасност тук, отколкото където и да било другаде, заради многобройните подкупи, които капитализмът дава на онези, които иска да унищожи.
Началото вече е поставено в училищата. Очевидно правителството се придържа към йезуитското схващане: „Дайте ми детския ум и аз ще оформя човека.“ Децата се обучават на военна тактика, в учебната програма се възхвалява славата на военните постижения, а младежките умове се изкривяват, за да отговарят на изискванията на правителството. Освен това младежта на страната е призована на ярки плакати да се присъедини към армията и флота. „Чудесен шанс да видиш света!“ обявява правителственият рекламист. По този начин невинните момчета биват морално прилъгвани към патриотизъм, а военният Молох върви завоевателно през нацията.
Американският работник е страдал толкова много в ръцете на войника, щатски и федерален, че е напълно оправдано да се отвращава от униформения паразит и да му се противопоставя. Но само осъждането няма да реши този голям проблем. Това, от което се нуждаем, е образователна пропаганда за войника: антипатриотична литература, която да го просвети за истинските ужаси на неговия занаят и да пробуди съзнанието му за истинската му връзка с човека, на чийто труд дължи съществуването си. Точно от това се страхуват най-много властите. Вече е държавна измяна един войник да присъства на събрание на радикали. Без съмнение те ще определят като държавна измяна и четенето на радикална брошура от войник. Но нали открай време властта е обявявала всяка стъпка на прогреса за държавна измяна? Онези, които искрено се стремят към социална реконструкция, могат да си позволят да се изправят пред всичко това; защото вероятно е дори по-важно да се пренесе истината в казармата, отколкото във фабриката. Когато подкопаем патриотичната лъжа, ще сме разчистили пътя към онази велика структура, в която всички националности ще бъдат обединени в едно всеобщо братство — едно наистина СВОБОДНО ОБЩЕСТВО.
В превод на Косьо от Ляв Архив.
Източник ︎︎︎
* Най-вероятно става дума за Сергей Вите, първият министър-председател на Русия след промените, извоювани с Февруарската революция (1905). Вите е поддържал кореспонденция с Рузвелт, особено в периода на Руско-Японската война (1904-1905) и мирните преговори между Япония и Русия в Портсмут, Ню Хемпшир (1905). Около година преди написването на „Какво е патриотизмът?“ на Ема Голдман, през януари 1907-а, в дома на Сергей Витте в Санкт Петербург е открита бомба. — Бел. прев.