Родена е в Плевен на 12 май 1815 г. Дете на бедни родители, баща ѝ Димитър е ковач, а майка ѝ Цвета е прислужница в дома на хаджи Йоца Хицовица Ангелиноолу, където отсядат църковни гости от Враца.
Именно там се състои съдбоносната среща на малкото момиче с врачанския митрополит Агапий и майка му Евгения. Митрополитът е известен с това, че съдейства за разпространяването на нови български книги и в богослужението използва само български език, има и големи заслуги за развитието на учебното дело. Майка му пък е радетелка на девическото образование по българските земи.
Едва 7-годишна, Анастасия е изпратена за помощница във владишкия дом. Евгения се привързва силно към момичето и го приема като родна дъщеря, каквато не е имала. Оценявайки будния ѝ ум, тя моли сина си да образова вече порасналата девойка и да я подготви за учителка. След 13 години, желанието ѝ се сбъдва. Анастасия е изпратена в Калоферския девически манастир "Въведение Богородично", където изучава първоначално славянски език, а след това и гръцки. Освен сестрите от манастира, нейни учители са едни от най-просветените хора по това време - Райно Попович, Ботю Петков (бащата на Христо Ботев) и Брайко Хаджигенович, който вече използвал взаимоучителната метода на Неофит Рилски. По препоръка на митрополит Агапий те ѝ преподават светски науки като география, история, граматика, аритметика и др. Анастасия учи наравно с момчетата.
Момичето остава в обителта 3-4 години, през което време нейната благодетелка умира. Младата жена се завръща в родния Плевен, където вече живее владиката. Той се обръща към нея с думите: "За да се изпълни желанието и обещанието на майка ми, ти ще станеш учителка на женските деца тук. Защото тя много желаеше да види българско училище за момичетата, но немà живот да види."
![]()
Църквата "Св. Николай" в Плевен. Края на XIX в.
Източник: "Изгубената България"
И наистина, през месец октомври 1841 г. в килия към църквата "Св. Николай" в Плевен, Анастасия Димитрова открива първото българско девическо училище, а тя самата става първата светска учителка у нас. Веднага училището се изпълва с ученички - двайсетина момичета от града. Първоначално те изписват букви и числа в пясъчни сандъчета, по-късно започват да пишат с калем върху дъсчици (панакиди), намазани с восък. Тъй като по това време няма глобуси, вместо тях се ползва менче, пълно с вода, в което плуват дървени дъсчици с изписани върху тях имената на континентите и държавите.
![]()
Много от първенците на града и будни граждани подпомагат новооткритото училище, като изпращат в него децата си. По-бедните плащат на учителката с различни продукти, като брашно, яйца, плодове, дърва за огрев. За най-бедните църковното настоятелство събира средства, за да могат и те да се ограмотят поне в четене и писане. Но както често се случва, и на това начинание се намерили противници, които всячески се опитвали да отклонят девойките от образование.
![]()
Независимо от пречките, за кратко време училището си изгражда добро име и за него научават навред из България. От Враца, Ловеч, Свищов започват да прииждат ученички, жадни за знания. След 3-годишно обучение те се пръсват по четирите краища на страната и на свой ред отварят училища. Така например Цвета Кръстенякова, дъщеря на хора от заможен род, пристига от Враца и става най-прилежна от всички. След връщането си в родния град през 1844-45 г. тя открива девическо училище, посещавано от 130 момичета. Парашкева Нейкова прави същото в Ловеч, а Пелагия – в Свищов. През 1858 г. Сава Филаретов отваря първото девическо училище в София. Така почти нереалната за първите десетилетия на XIX век мечта на починалата Евгения била възприета от по-голямата част от българите.
![]()
След като се омъжва през 1852 г., Анастасия Димитрова напуска училището. Съпругът ѝ обаче скоро умира и тя отново, с още по-голям устрем, се впуска в нови начинания. Започнала да говори вече за пробуждане и свобода, просветителката си навлича гнева на османските власти. Повикана пред тях, тя смело им заявява: "И да ме затворите, и да ме убиете даже, няма да има полза от това, защото народът трябва да учи своя език, да познава своята история и вие не можете да го спрете, той видя вече истината. Ако мене убиете, още по-силно ще се развие народното чувство". Османците се надсмиват над думите ѝ и оставят "тая луда жена" на свобода.
![]()
Наставница Анастасия, както започват да я наричат, посвещава на педагогическа дейност повече от 50 г. от живота си. На 70-годишна възраст тя приема монашеско име Анна и през 1894 г. напуска Плевен и отива на поклонение в Йерусалим, където умира през март 1898 г. на 83 години.
︎ Илиана Иванова, "Изгубената България" (Редакция: Ая)
︎ Източници:
1 ︎︎︎ Текст: impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/anastasiya-dimitrova-parvata-balgarska-uchitelka
2 ︎︎︎ Снимки: lostbulgaria.com
Именно там се състои съдбоносната среща на малкото момиче с врачанския митрополит Агапий и майка му Евгения. Митрополитът е известен с това, че съдейства за разпространяването на нови български книги и в богослужението използва само български език, има и големи заслуги за развитието на учебното дело. Майка му пък е радетелка на девическото образование по българските земи.
Едва 7-годишна, Анастасия е изпратена за помощница във владишкия дом. Евгения се привързва силно към момичето и го приема като родна дъщеря, каквато не е имала. Оценявайки будния ѝ ум, тя моли сина си да образова вече порасналата девойка и да я подготви за учителка. След 13 години, желанието ѝ се сбъдва. Анастасия е изпратена в Калоферския девически манастир "Въведение Богородично", където изучава първоначално славянски език, а след това и гръцки. Освен сестрите от манастира, нейни учители са едни от най-просветените хора по това време - Райно Попович, Ботю Петков (бащата на Христо Ботев) и Брайко Хаджигенович, който вече използвал взаимоучителната метода на Неофит Рилски. По препоръка на митрополит Агапий те ѝ преподават светски науки като география, история, граматика, аритметика и др. Анастасия учи наравно с момчетата.
Момичето остава в обителта 3-4 години, през което време нейната благодетелка умира. Младата жена се завръща в родния Плевен, където вече живее владиката. Той се обръща към нея с думите: "За да се изпълни желанието и обещанието на майка ми, ти ще станеш учителка на женските деца тук. Защото тя много желаеше да види българско училище за момичетата, но немà живот да види."
Църквата "Св. Николай" в Плевен. Края на XIX в.
Източник: "Изгубената България"
И наистина, през месец октомври 1841 г. в килия към църквата "Св. Николай" в Плевен, Анастасия Димитрова открива първото българско девическо училище, а тя самата става първата светска учителка у нас. Веднага училището се изпълва с ученички - двайсетина момичета от града. Първоначално те изписват букви и числа в пясъчни сандъчета, по-късно започват да пишат с калем върху дъсчици (панакиди), намазани с восък. Тъй като по това време няма глобуси, вместо тях се ползва менче, пълно с вода, в което плуват дървени дъсчици с изписани върху тях имената на континентите и държавите.
Възстановка на първата класна стая на училището.
Източник: "Изгубената България"
Източник: "Изгубената България"
Много от първенците на града и будни граждани подпомагат новооткритото училище, като изпращат в него децата си. По-бедните плащат на учителката с различни продукти, като брашно, яйца, плодове, дърва за огрев. За най-бедните църковното настоятелство събира средства, за да могат и те да се ограмотят поне в четене и писане. Но както често се случва, и на това начинание се намерили противници, които всячески се опитвали да отклонят девойките от образование.
Ученички в девическа гимназия. 20-те години на ХХ век.
Източник: "Изгубената България"
Източник: "Изгубената България"
Независимо от пречките, за кратко време училището си изгражда добро име и за него научават навред из България. От Враца, Ловеч, Свищов започват да прииждат ученички, жадни за знания. След 3-годишно обучение те се пръсват по четирите краища на страната и на свой ред отварят училища. Така например Цвета Кръстенякова, дъщеря на хора от заможен род, пристига от Враца и става най-прилежна от всички. След връщането си в родния град през 1844-45 г. тя открива девическо училище, посещавано от 130 момичета. Парашкева Нейкова прави същото в Ловеч, а Пелагия – в Свищов. През 1858 г. Сава Филаретов отваря първото девическо училище в София. Така почти нереалната за първите десетилетия на XIX век мечта на починалата Евгения била възприета от по-голямата част от българите.
Ученички от 8-и клас на Бургаската девическа гимназия със своята учителка, Бургас 1925 г.
Източник: "Изгубената България"
След като се омъжва през 1852 г., Анастасия Димитрова напуска училището. Съпругът ѝ обаче скоро умира и тя отново, с още по-голям устрем, се впуска в нови начинания. Започнала да говори вече за пробуждане и свобода, просветителката си навлича гнева на османските власти. Повикана пред тях, тя смело им заявява: "И да ме затворите, и да ме убиете даже, няма да има полза от това, защото народът трябва да учи своя език, да познава своята история и вие не можете да го спрете, той видя вече истината. Ако мене убиете, още по-силно ще се развие народното чувство". Османците се надсмиват над думите ѝ и оставят "тая луда жена" на свобода.
Ученички от девическата гимназия във Варна, набор 1920 г.
Източник: "Изгубената България"
Наставница Анастасия, както започват да я наричат, посвещава на педагогическа дейност повече от 50 г. от живота си. На 70-годишна възраст тя приема монашеско име Анна и през 1894 г. напуска Плевен и отива на поклонение в Йерусалим, където умира през март 1898 г. на 83 години.
︎ Илиана Иванова, "Изгубената България" (Редакция: Ая)
︎
︎ Източници:
1 ︎︎︎ Текст: impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/anastasiya-dimitrova-parvata-balgarska-uchitelka
2 ︎︎︎ Снимки: lostbulgaria.com